За 7-мия ЛГБТ фест, който се състоя през декември 2011 г., "Действие" организира литературно четене под надслов "Не казвайте на мама...". Благодарим на авторите за това, че споделиха своите мисли и чувства с присъстващите и се съгласиха да публикуваме творбите им за онези, които нямаха възможност да присъстват!
Максимилиян Беровски
аз съм просто момче.
сърцето ми е тежко
защото на краката си не тежа
от лекотата на движенията си
*
Карнавални хора спирални светове рисуват
с въртежа на танца си, водовъртежът ни.
Ненадейно свлича се тялото ти -
и , обагрен, танцът продължава.
тълпата не чува нашта тишина.
алено е острието във ръката ми.
алени са устните ти.
Димитър Димитров
Бил ли си истински обичан
„Бил ли си истински обичан?
Знаеш ли на какво мирише,
какъв е вкуса?
Тогава просто го търси!”
Той не може да обича.
Може да секретира любов,
но не и да издиша любов.
И колкото и да е гъстосладък
и ароматен секрета,
не можеш да живееш на система
свързан с него.
Можеш само да се намажеш с него.
И да наблюдаваш как кожата ти
гладно го попива.
Без твоето съгласие.
После го молиш за още.
Но той не може.
Издиша отегчение
и би умрял от изтощение
ако трябва да обича скоро пак.
Idea
Бягам по струните
на твоята цигулка;
ако сбъркаш дори 1 нота,
ще се спъна
и ще падам хиляда години.
Времето ще е остаряло,
докато отново се срещнем.
Димитър Димитров
Взех си вълче
Еднакво студено ни беше миналата зима.
А вкъщи има достатъчно вода и светлина
за още един бозайник.
Не като езичник,
в качеството си на православен го взех.
Научихме много неща един от друг.
Научи ме да виждам в тъмното.
И че всичко е черно.
Показа ми със зъби обективност.
Че предметите имат само форма и твърдост.
А цветовете са формата на светлината.
Много неща научих от него.
А не можах да му пратя вода
и светлина за във гората.
Владимир Георгиев
Гледам в стъклото
Гледам в стъклото, отвъд което поройният планински дъжд изпълва мекия боров въздух. За кой ли път в този самотен следобед връщам поглед към чашата с портокалов сок. Невидимо ситни преродени капчици вода матово завоалират хладната й повърхност, но дъхът им стига само до там, дето повърхността на жълтата течност леко трепва от не съвсем спокойната почивка на ръцете ми, облегнати на масата. Май твърде дълго съзерцавам и чашата, и неидеално избърсания плот под нея, в чиято прозрачност реалността сякаш изчезва наполовина. Твърде дълго мисля и се лутам по безкрайните притеснения на дните, в чиято брегова линия този следобед се опитва да ми каже нещо. В това неочаквано заведение насред гората.
Неочаквано? Изглежда само за мен, другите явно си го знаят — ето че поредните хора тичат сред пороя насам, със смръщени лица, влизат шумно и сядат край другите полуреални повърхности. Старата огромна машина за кой ли път забръмчава и до мен пак достига мирис на кафе.
През прозореца дъждът вали. И със затворени, и с отворени очи виждам как обмокря зелените иглички по дърветата, изсъхналите кафяви иглички, омекотили земята с постелка. И скалата, която днес прегърнах край пътеката. Знам как първите капки са оставяли големи тъмни точки по повърхността, сухите петна са отстъпвали, а отблизо камъкът е задъхтявал така, както дъхтят крайречните му братовчеди, когато опреш нос в мястото, където преди малко си опирал мокра длан. Знам как капките се любят със земята в пролуките между тревите. Знам как се стичат по тях, за да стигнат пак нея. Още ми е чудно къде се крият скакалците, когато вали.
Твърде дълго премислям всички тези дни над чашата. Но ето че отблъсквам с ръце полуистинския хладен плот. Изправям се, уж отнесено, но всъщност рядко може да бъде по-истинско и желано. Стигнал до вратата, дърпам настрани плъзгащата се врата, точно за да влязат две момичета, поредните бежанци от дъжда. Усилието отнема почти цялата тежест на тялото ми, но все пак успявам. Прекрачвам навън и полуавтоматично затварям пролуката в стената зад себе си. Странно, защо затварянето е толкова по-лесно от отварянето? Стъклото зад мен скри бърборежа на хората вътре. Остана само мекият, почти бял звук на дъжда. Крачка напред, втора… И докато дъждът се плъзгаше по косъмчетата, за да намокри кожата; докато обливаше и ръцете, и краката и тялото ми, страхът от мокрото и студа изчезваше, сетивата се пробуждаха двойно; нещо в мен се усмихна, взе от земята шишарка и я метна, за да види колко надалеч ще хвърли. Дъждът докосва раменете ми, бедрата ми, дори през дрехите; нещо в мене премигна очи и любопитно наклони глава.
Знаеш ли?… Радвам се, когато успея да прекрача прага си 
Димитър Димитров
Гнездата на щъркелите
Бодливи кюфтета от надежда и късмет
На Великден във всяко от тях
Скучае прав щъркел
Пак поглеждам и в краката му – глава на женска
Не скучае - вдъхва сигурност
Димитър Димитров
Денят запова със земетресение
и глупавото ми сърце -
понечва да му се обади,
а не можe
Венцислав Йов
Есен
Листенца се ронят от клони, червиви
И падат безмълвно обагрени в сиво.
Дървото се люшка от вятъра страшен
Листата се ронят и падат горчиво
Подхванати грубо от полъха нощен
Красиво танцуват, под звуците мощни
Изгарят, безмълвно, недостигнали още,
Земята ранена, крещяща за помощ.
Димитър Димитров
За всичко разрушено
Платените данъци
За надянатата стойност
На плахия флирт
Във нашето приятелство
(Толкоз по-широка
От гърдите ти
Дори със моята глава)
(Спъва го на всяка крачка
Накрая го поваля,
Рухват заедно)
Държавата прибрала си е ддс-то
За всяка спечелена прегръдка
Корпоративен данък
И когато те отпиша,
Бракуван си да кажем
И стойност нямат вече никаква
Предишните усмивки
И топлото ти рамо
Мойте данъци
Останали са си
В хазната
И как да се разплача
Като виждам
По новопостроените пътища
И паркове
Да тичат без да падат
Нечии безценности
Мартин Щурец
Код нула
Да обичаш е да оплиташ ръце
в тежките, сочни мембрани на времето,
да се разстелиш меко и плътно
по охладнялата пустош – пръст и скала -
на луна, луна без слънце,
самият ти да си
лунен и бледолик, с очи настръхнали
към някъде без име – място близко,
но не картотекирано,
да обичаш е да се чукаш сам,
представяйки си как чукаш друг,
да обладаваш огледала и фотоси,
да разнищваш невидими кълбета
през лабиринти от звук,
а чашата ти да е винаги
само наполовина чаша,
да обичаш е да нямаш и да не държиш -
или да имаш и да държиш треперещ -
съсредеточен в нещо като многоточие -
губещо се в хоризонт от ванилия.
или:
да обичаш е да подписваш некролози,
да обичаш е да се спичаш на полюс,
да обичаш е да критикуваш ангели,
да анализираш пробудени,
да си прецакаш вечността, въжеиграч,
да ядеш стъкло и да се чудиш
защо те боли стомахът,
да си играеш на оракул с огън и обръчи,
да си объркан, натикан и разпилян,
да знаеш отговора, обаче без гатанката,
да викаш дама пика и да дойде,
да обичаш е да не вдишаш, но да издишаш,
да обичаш е да пишеш стихове
с името на някой, който бърка твоето,
да обичаш е да си жилав и желиран,
да си дзен и да си дозиран,
да обичаш е да бръкнеш в черна дупка
и да изкараш заек, който подранява,
да обичаш е
да си достатъчно глупав да си татуираш
име различно от Теб или Бог.
или:
да обичаш е да приемеш
нечия друга вяра,
да обичаш е полупрозрачно камъче
и прегръдка през спален чувал,
и мнима армия от клоуни, и
нощен влак след бандонеон, и
да се преструваш, че не си го чувал, и
да се преструваш, че няма да свърши, и
да си мълчалив експлозив
във фъстъчена черупка,
спрял на 00:01.
да обичаш е кафе преди сън, маска от
кора на краставица, шампанско юни месец,
бисове без концерт, бой на петел и куче,
всяко изображение, което ми хрумне,
всяка секунда, която ме сполети,
докато се усещам 1/2 пъзел.
или:
да обичаш не е да разкодираш
прастари тайни в палиндром,
освен ако не би те поблазнило.
да обичаш е да хакнеш
собствената си праисторическа душа -
колкото и да не те блазни.
или, последно:
да обичаш е оризово зърно в средата на празна стая.
Димитър Димитров
Когато го забравиш
Можеш дори да го мразиш
Забравяш очите му
Забравяш нежното му рамо
Облегнато до твоето
И е като всички останали
Само те е наранил
Не е невинният и чист
Виновен е
Не е най-добрият
Постъпи зле като те уби
Когато нищо не ти напомня за ранимостта му
Можеш да риташ и унижаваш спомена за него
Венцислав Попов
Любов
Стая – без прозорци и врата,
просто празни четири стени
и таван – без комин… в стаята
маса с два стола, а на тях – аз и ти.
Просто седим… и мълчим,
две цигари горят, а димът –
издига се и пак спада – без комин,
къде ще иде. Отделени от света,
просто седим… и пак мълчим
и чакаме да ни обвие – димът.
Задушаваме се, но търпим,
Обещанието не се разваля…
Ще седим… и ще търпим,
Докато някой не наруши тишината,
но не ще съм аз, едва ли ти,
тогава просто ще търпим мъглата,
избор няма – просто празни
четири стени – и таван… без комин,
изход няма – без прозорци и врата,
само този непосилен дим.
Максимилиян Беровски
Не помня лятото
Страстта вехне под нехайството на секундите от годините.
Който не познаваш времето,
Научи ме
какво беше да Обичам,
както забравих, че мога.
Дали бе като жмичка от изплъзнало се
между пръстите Лято?
Като катранено петно от масло
по петите, поени в на влаците браздите.
Дали …
Idea
Обичам да умирам с всяка капка дъжд
Обичам да умирам с всяка капка дъжд,
в която разтварят се
желания и мечти,
страхове и молби.
Обичам да умирам с вятъра -
люлка на всяко начало,
зародиш на всичко нетленно.
Обичам да умирам с мълниите,
които раздират небето
и ангелите хранят.
Обичам да умирам с човека,
онемял за празнотата
и полетял с мисълта към светлината.
Обичам да умирам,
а после се раждам,
отново и отново,
от ново и
о-т-н-о-в-о
се уча да обичам;
да мразя,
да чувствам,
прегръщам,
целувам,
ранявам,
събуждам,
изгрявам,
извисявам,
пропадам,
залитам,
падам,
ставам,
намирам,
дарявам,
изгубвам,
отнемам,
вричам,
свързвам,
отричам,
разделям,
спасявам,
изграждам,
убивам,
разрушавам,
запалвам,
изгарям,
изгрявам,
продължавам,
умирам
отново,
наново
от ново
и нова
се раждам
Димитър Димитров
Помилвани от усмивката му
Сигурно така се чувстват всички
Които някога са го срещнали
Иначе как биха си позволили
Да живеят в свят със него
Как не биха се изкушили
Да се самоубият след сравнението
Димитър Димитров
Първото нещо
Първото нещо, което ми се случи през тази година
беше капка пенливо вино в окото ми.
Смъди и горчи докато се смея и прегръщам всички.
После видях от къде идва струята и широката гръцка усмивка.
Радва се на новата година и че не се сърдя.
С втория поглед – маслиненочерната коса.
Не разбирам той ли отговаря на погледите ми или аз на неговите.
С третия – маслиненочерната му брада.
Пее химна на гръцки по-вярно от мен, по-весело - многая лета.
Не уважава приятеля ми, не се страхува от своите.
Тръгва към хорото повлечен от тънкокръстата си приятелка
И пак ме поглежда или извинително или канещо
Допивам алчно шампанското и го търся цяла вечер
Да му подаря бенгалски огън
Да танцувам с него хоро
Да го целуна по бузата Да се скрием зад двореца Да се целуваме
Само още два пъти го мярнах – да танцува хоро веднага
Малко по-късно – да танцува по-бавно
И си тръгнах с моето момче
Без да имаме брада и без да се целуваме
Както всяка вечер от миналата година
Но не сам в студа
Венцислав Попов
Разпятие
Стефан Сарастанев
Writer's block*
Слънчевите лъчи се отразяваха в гладката повърхност на ножа. На стената - с тих смях, който само той чуваше - се гонеха слънчеви зайчета. Изръмжа им и започна да реже тънки филии пълнозърнест хляб. Аромат на прясно приготвено кафе се носеше из кухнята, по телевизията различни пасти за зъби обещаваха все по-блестящи усмивки, от отворения прозорец се чуваха детски гласчета, които с цялата сила на малките си бели дробчета се радваха на новия ден в кварталната детска градина. Тостерът звънна. Стоян влезе в кухнята по хавлия.
— Добро утро. — каза и целуна Пламен по брадясалата буза. — Станал си рано...
— Исках да пиша по време на изгрева, но вместо това гледах повторението на „Дързост и красота“, епизод 2341-ви. Представяш ли си?
— Спомням си, че го гледах като малък. Рич Форестър полугол беше една от първите ми фантазии като започнах да си бия чекии.
— На мен Торн, но вече не си падам по руси. Филийка?
— Мдаа. — Стоян се усмихна и си сипа кафе. — Докъде го докара с писането?
— Имам заглавие, написах „Глава първа“ и първото изречение от първата глава. „Телефонът на Стоян вибрираше, но на него му беше все тая“, това е. Четох го толкова много, че си го запомних. Мислиш ли, че си струва аванса?
— Мисля, че е странно, че главният ти герой се казва като мен и колкото и да те обичам, бебе, определено не си струва.
— Това е работно име, просто много те обичам и така хем мисля за теб, хем пиша, дори когато ставам посред нощ и те оставям сам в леглото.
— И аз те обичам, — целунаха се дълго, — и освен ако не решил Стоян да е някоя разпоретина нямам нищо против.
— Хахаха. Не знам... Нищо не съм решил. Имам краен срок след месец, а съм написал едно изречение. В bg-mamma прочетох, че съм заслужавал нобелова награда, романът ми „Невидими чудовища“ осмислил живота на няк'ва жена, която почти стигнала до самоубийство, покрай следродилната депресия...
— О, знаеш как драматизират там! Обожавам романа ти и съм убеден, че е променил доста животи... Промени твоят живот...
— Този роман е всичко, което вече не съм. А сега всички имат големи очаквания за новият ми роман, който трябва да излезе до няколко месеца, а аз знам само, че искам да е гей роман. И толкова! Хората вече шушукат, че съм неспособен да напиша втори. Ами ако се проваля? Защото този роман няма да е истински?
Стоян се наведе към него, разроши косата му, целуна го и каза:
— За мен винаги ще си най-добрият! С най-добрият гей роман и развратен главен герой! А ако се провалиш, ще заминем за Испания с парите, които ти платят и ще започнем наново! Мога да съм секретарка и там, учих малко испански в гимназията.
Пламен се усмихна и го целуна.
— Няма да се проваля! В Испания ще празнуваме!
— Ето това вече е приказка! — Стоян погледна телефона си, — Трябва да се обличам и да тръгвам за работа... Днес трябва да съм в костюм, ще имаме някакво корпоративно ала-бала.
Пламен седна пред лаптопа, а по Нова телевизия започна „На кафе”. Прочете заглавието, прочете първото си изречение, сложи ръце на клавиатурата, зае поза на пианист готов да омагьоса публиката и започна пише: „Единствената група в указателят му, която си нямаше ринг тон беше family. А точно тази сутрин трябваше да чака сестра си на летището.” Стоян влезе, целият в костюм и парфюм, борейки се с вратовръзката си.
— Бебе, моля те! Я, пак д-р Папзова при Галката! Оу, препоръчва да кадим дома веднъж месечно. Нали няма да извадиш кадилницата от попските младини на баща ти?
— Не! Можеш да си сигурен! Готово! — каза Пламен и го целуна. — Някакъв шанс да ти събуя панталона, защото вече съм корав и...
— Изкушаващо, — Стоян прехапа устни. — Но трябва да съм в офиса след двайсет минути, мамка му! Моля те, обещай ми, че няма да слушаш тия двете
— Честна скаутска!
— Може да се видим в обедната ми почивка. На осмия етаж има тоалетна, която никой не ползва.
— Мислех да отида да поблъскам във фитнеса по-късно.
— Чудесно! Не взимай душ! Тръгвам! Чао, бебе!
Целунаха се дълго и влюбено. Както се целуват хора, които знащт, че следващте няколко часа няма да се докосват. Пламен пак загледа монитора. Белият лист го подлудяваше. Стана, спря телевизора и излезе на терасата да пуши. Денят беше студен и слънчев. Миришеше на ламарина и сажди. Вдиша дълбоко цигарения дим и загаси фаса. Взе сака си с нещата за фитнес и излезе. Мислеше да се поразходи, да пие кафе, после малко да поблъска и след това щеше да мине да види тая прословута тоалетна на осмия етаж.
Пламен обичаше да прекарва време във фитнеса. Да наблюдава хората, да ги анализира и да си създава истории за тях. Мацката с черна дълга коса на опашка, която тичаше като луда на пътечката, вероятно бе с най-здравите крака на света и обичаше винаги да е отгоре, когато се чука. Пичът, който винаги тренираше пред огледалото и гледаше плочките все едно са му зестра; младата майка, която се стараеше да отслабне след бременноста си, беше му поискала автограф и сега се поздравяваха редовно. Дали тя не беше онази героиня от форума на bg-mamma? Щеше ли да бъде разочарована от него и провалът на бъдещия му роман? Замисли се за героя си Стоян, искаше романът му да започва как той духа на таксиметров шофьор в някоя тиха уличка в Дружба, струваше му се много ърбън. Но всеки път щом си представеше сцената и виждаше себе си и Стоян, но не неговият Стоян, а друг, когото още не беше срещнал. Просто не се беше запознал с героя си, все още. Погледна часовника си, оставаше около час до обедната почивка на Стоян, на неговия Стоян. Имаше време за един протеинов шейк. Реши все пак да вземе душ. Не можеше да се появи в мега-лъскавата бизнес сграда на Стоян целият вмирисан на пот и феромони.
Стоеше пред шкафчето си по хавлия, измисляйки забавни реплики, които бъдещите му герои да си подхвърлят, представяше си ситуации, но идеята му се изплъзваше. Към него се приближи русоляв младеж с измъчен вид, който беше виждал няколко пъти преди.
— Здравейте, вие сте Пламен Михайлов, нали? — попита младежа.
— Самият той! — Пламен подаде ръка. — А вие сте?
— Боян. Боян Иванов. — представи се смутено без да откъсва поглед от падащата хавлия на Пламен.
— Хей! — Пламен плесна с ръце. — Тук горе!
— О... Извинявайте... Ъъъ, аз бих искал... ъъъ... Да ви помоля за...
— ... Автограф?
— Да! Да, автограф, но не си нося книгата...
— Няма проблем, следващия път. Аз идвам често.
— Да, забелязал съм го... ъъъ... Ви, забелязал съм Ви... Вас... Благодаря... — Боян се обърна и притеснено се върна към шкафчето си.
Пламен се усмихна, облече се и отиде в протеиновия бар. Поръча си някакъв безумно здравословен шейк с вкус на тор и седна на маса до прозореца. Младата майка го видя и се запъти към него, но Боян я изпревари.
— Свободно ли е? — попита?
— Заповядай, — Пламен посочи празния стол. — Благодаря, че изпревари онази кака. Нямам нищо лично против нея, но жените в следродилна депресия ме изнервят.
— Как знаете, че е в депресия? — ококорено попита Боян.
— Дълга история.
— Разбирам, професионални тайни.
Пламен се усмихна. И отпи от шейка. Ставаше все по-ужасен на вкус.
— Аз написах поема... — започна плахо Боян.
„Разбира се, че си”, помисли си Пламен. А на глас каза:
— Това е чудесно, харесвам поезия! — „По дяволите, мразя поезия! Поетите са тълпа незадоволени лигльовци!” — Носиш ли я?
— ДА! — Боян започна да рови нетърпеливо в раницата си. Извади лист, който май бе пътувал на стоп в дъждовно време преди да стигне до принтера. — Ето!
Пламен взе листа.
— „Любовна поема”! Колко... точно...
— Посветих я на любовта на живота си...
„А, стига, бе...”. Пламен се зачете. Текстът го хвана за гърлото, после бръкна навътре, влезе стомаха му, направи го на топка, тръгна по кръвоносните му съдове, за да забие нож в сърцето му и да остане там, докато цялото му тяло се тресеше.
— Приятелят ми Стоян беше пребит до смърт... Той е от Кюстендил... Прибра се за един уикенд и не го видях повече... Предполагам, че е, ‘щото е гей... Техните така и не ми позволиха да отида на погребението... Много го обичах... Живота си давам за него... А тези гнусни селяни, шибаняци...
— Хей! — Пламен го хвана за ръката, момчето се тресеше в сълзи. — Какво е станало? Кой го е пребил? Как?
— С железен прът. В главата.
— О, боже, мой! Ъъъ, полиция, съд?
— Пребили са го, ‘щото е гей... — Боян заплака. Пламен се почуства неудобно, премести стола си до него, прегърна го и каза:
— Виж, съжалявам! Моля те, успокой се! — Вместо това Боян зарева и нищо не му се разбираше. Пламен се огледа извинително наоколо, но останалите хора си даваха вид, че това, което се случва не ги интересува. — Хайде, успокой се! И ми разкажи какво е станало!
Хлипайки Боян разказа тъжнаста си история. Със Стоян се запознали в университета – и двамата ходили заедно на фехтовка. Сближили се и една вечер след малко повече бири се целунали, това била най-хубавата целувка в живота на Боян, още горяла на устните му. За Стоян пък това била първата целувка с момче, в Кюстендил имал приятелка, която го чакала, за да се оженят. Уви, скъсали. Драматично. Със сълзи, сополи, ревове, заплахи за самоубийство, от всичко по много. Семейството на Стоян било много против всичко това с Боян, а според майка му имало намесена и магия. Особено когато Стоян заявил, че остава в София и ще живее с Боян. Не си говорили с години, Боян виждал, че на Стоян това му тежи, чуствал се виновен, но не знаел какво да направи. Така през пролетта решил, че не може да продължава така и след дълги разговори и убедил Стоян да се прибере в Кюстендил за Великден. Изпратил го на автогарата с мъка и надежда, че когато се върне всичко ще е наред.
— Така и не се върна. Братът на бившата му приятелка и неговите приятели са го причакали пред тях и са му размазали главата с железен прът. Семейството му не е подало жалба, защото ги е било срам, че е гей. Обявили, че е паднал от оградата. Дори не е имало погребение, кремирали са го. Малката му сестра ми изпрати малко от праха му по автобуса. Тя ми разказа какво се е случило. Не знам дали си губил някой, който ти е по-скъп и от твоя живот, правих няколко опита за самоубийство, режех се. Посещавах психиатри, групи за взаимопомощ... Нищо... Дупка... Преди месец се събудих по изгрев слънце, качих се на покрива, седнах на ръба, гледах слънцето, което се подаваше над панелените блокове. Заля ме мека топлина, станах и погледнах надолу. Нищо нямаше да се промени. Усещах как сълзите ми течаха, чувах ги как падат долу в прахта. Обърнах се, прибрах се и написах тази поема...
Пламен го гледаше и от много време насам нямаше какво да каже.
— Прекрасна е! Не харесвам поезия, но твоята „Любовна поема” е като жива...
— Благодаря, Ви! Това значи много за мен! Извинявайте, не трябваше да Ви притеснявам! Ще тръгвам...
— Хей, хей! Почакай! Ето ти номера ми. Обади се, ако искаш да я публикуваш, познавам някои хора.
— Това е много мило, но не мисля, че искам да я публикувам. Трябва да тръгвам, майка ми ще се притеснява за мен. Още веднъж Благодаря и едно голямо Извинявайте! — Боян се усмихна и Пламен забеляза, че зад това измъчено лице стои един приятен млад мъж, който се е сблъскал с болката от загубата на любим човек твърде рано. Въздъхна тежко, допи шейка си, но в устата му беше вкусът на любовната поема. Сякаш беше лапнал нещо живо и сега то го гъделичкаше отвътре. Един позабравен гъдел, когато си намерил своята история.
Стоян беше Главен Изпълнителен асистент в сравнително нова компания за възобновяеми енергийни източници. Както обичаше да се шегува със себе си и работата си, беше „Секретарка със секретарки”. По договор може и да звучеше лъскаво точно както лъскава беше и сградата отвън, но вътре все още течаха ремонти, осмият етаж например изобщо не беше готов. На вратата на една кабинка се почука.
— Заето, — каза Стоян отвътре.
— Ти ще ми кажеш! — Пламен влезе и натисна Стоян към талашителната стена. С лявата си ръка го прегърна през раменете, а с дясната майсторски разкопча панталона и разкъса боксерките му. За части от секундата събу и своите дънки, наплюнчи пръсти и овлажни щръкналия си кур. Вкара му го със страст и сила. Чукаше го, а Стоян почти залепен до стената пъшкаше и се бореше за още малко въздух. Пламен го хапеше по ушите, целуваше, стенеше. Стоян се усещаше как олеква, виждаше се отгоре, все едно душата му беше излязла и мастурбираше, докато ги гледа, до края на света. Дойде със стон, едновременно, няколко секунди, в които Стоян беше забравил да диша, докато спермата му се излива по стената, а тази на Пламен се влива в него. Той отпусна хватката си и двамата поседяха така, един в друг, за кратко, колкото да си поемат въздух.
— Майсторите няма ли да забележат странните петна по стеничките? — попита Пламен.
— О, не се тревожи. Шефът ми чука по някой асистент всеки следобед тук. За това толкова често ги сменяме. Съмнявам се, че някога тази тоалетна ще се ползва като... тоалетна.
— Чудният свят на корпоративното бъдеще.
Следобедът Пламен прекара в безцелни разходки из Борисовата градина. След това отиде на гости при майка си, не беше ходил от издаването на „Невидими чудовища”. Беше сготвила мусака. Вечеряха и гледаха телевизия, точно както едно време, когато беше тийнейджър и за последно си споделяха. Тръгна си късно, вървеше по мокрите улици, тих дъжд се сипеше наоколо. В тъмните сенки наоколо се спотайваха мрачните му мисли, преследваха го, шепнеха и танцуваха. Пееха песни под пълната луна. За него, за болката, за страданието. За него. Дъждът се стичаше по умореното чело, водата не го измиваше, говореше му. Когато се прибра от него беше останала само сянка.
Стоян вече си беше легнал и спеше. Пламен прокара ръка по оголеното му бедро и го прегърна, наведе се и прошепна най-нежното „Обичам те!”, целуна го, погали устните му, разтворени в лека сънена усмивка. Уви ръка около нежният му врат и започна да го души.
Димитър Димитров
Рационален е като дете
Приятелят му се разпада
И той измисля сто начина
На мислене и действане
Приятелят му се разпада
И той не се сеща, че може
Да го събере обратно
Само във прегръдка
Елена Борисова
Реквием (откъс)
„Selina, you will be in sunlight soon. Your twisting is done - you have the last
thread of my heart. I wonder: when the thread grows slack, will you feel it?"
Sarah Waters (Affinity)
My affinity,
всеки път, когато заставам пред белия лист, някаква сила забива нокти в ръцете ми, вмъква се под кожата и безразборно омастилява мислите. Тогава Ти се появяваш в изписването на думите, в синтактичната им обвързаност. Устните побеляват от регенерирането на фантазията за теб. Как да те помня, след като ми се иска да не бях те срещала? Как да те забравя, когато си илюзия блъскаща се театрално в сенките на моята утроба?
Ще пиша за теб, на теб. Вляла си се в подсъзнанието ми, крадеш мимолетието на докосванията. Егоистично изкушаваш, после оставяш разрухата да плъзне там, където ръцете ти са минали. Нима се оказах толкова слабохарактерна, че да допусна във всеки един момент да пропадам в бездната на инстинктите, където Ти търпеливо ме чакаше! Имаше възможност за промяна, за преодоляването Ти, но светлосянката на очите ми, не беше Той. My affinity, няма да те назовавам по име, чувствата нямат имена. Ти беше усещане за допир - в безплътност, намек за действие - в статичност...
…останаха само бледите сенки на любовта ни, раните няма да зараснат, защото болката е прекалено истинска. Има неща, които дори времето не може да излекува. Градях съновиденията си върху влечението по аромата ти, докато сутрин празнотата на леглото поемаше илюзията за присъствие. Тази емоция ме изправи на ръба на собствените ми възможности, приласка ме към пропаст, в която докосвах неуловимото, онази съблазън, наречена на теб. Единствено в отражението на твоите очи аз се чувствах жена, а сега – сянка на моята сянка.
Когато всички копнежи са отвлечени, а вродената способност за реагиране опиянчена, търся отговор в изписването на думите, в дълбочината на всяка тяхна извивка, където склонността на човека да забравя е отречена, където Ти беше запазена. Всяка от нас се бореше с това чувство.
My affinity, заключена съм между олюспените стени на съвестта, където душите ни не намериха покой. Ще продължавам да нося кръста на последствията, на неизбежността от цената на чувствата, на полуделите химери, завличащи ме към възмездието. Поддържам сърцето си с лекарства, след като го подложих на кървавата вакханалия на тялото. Това е така, откакто разбрах, че и ти си заключена, само че не между стените на съвестта... Понякога, когато затварям очи, пулсът се ускорява, задушавам се от напрежението, приближавам се към теб. Виновни сме, наранихме се до кръв. Ти пропадна в изблиците на лудостта, аз – в крехкостта на тялото. Лекомислените думи пребиха с камъни усещанията. Как да погледна в бъдещето, когато миналото отрича всяко друго съществуване?
Невъзможно е да те напусна, дори смъртта е стъпка към теб. Любовта е зависимост, водеща до абстиненция, когато лишава от себе си. Анемична обреченост, която дишаше чрез устните ни. Сетивата ми са притъпени. Във вечер като тази, Бъдни вечер, запалените свещи не приглушават самотата, стопяваме се заедно. Когато поглеждах лицето ти, виждах в него нещо, което ме караше да дам живота си, за да те видя щастлива. Ако можех да върна времето назад, щях да постъпя по същия начин.
Ти се усъмни във вътрешния повик, доби имунитет срещу него, отрече го, когато го откри, а с него отрече и себе си.
Често започнах да излизам в покритата със сняг нощ, стъпките ми поемат от тъмната тишина, която ги нагажда към рохкавата зима. Улиците са пусти, единствено осветяващите ги лампи напомнят живот. Те светят като кристално кълбо на гадателка, в което се стопява затрупващия ни лед. Тялото посинява от студ, ръцете се вдървяват, тогава сърцето спира да ме боли, мозъкът се вкочанява, потиска присъствието ти в него. Когато обиколя квартала, след един час, вече съм обесила чувствата си върху уличните лампи, увисващи безжизнено върху глобуса на съдбата. Докато стигна до блока трудната подвижност причинява болка, която усещам като множество мравки пълзящи по краката. Умората от всичко, което ми напомня за теб, дори самата мен, е съсипваща. Влизам във входа, после в апартамента и под душа. Когато се стопля достатъчно, отново ме заболяваш, както сега. My affinity, готова съм да изляза навън в моето спасение.
Милослава Савова
Ремарки
Маската сваля лицето си.
Актрисата се разпада.
Тъмно-светло-тъмно-светло
Плаче захвърленото изкуствено лице.
На Маската й е леко, диша свободно.
Нагоре-надолу-нагоре-надолу
Косите й се веят в светлината.
Политнали ръце разпадат жълтото.
Пожелай си представление,
Което никога не свършва,
Защото и така никога
Няма да слезеш от сцената.
В локва от грим се размаза
Единствената ти същност
Изпод безбройните ти Аз.
Пожелай си прожектор,
който никога не угасва,
защото и така ще сглобяваш
и показваш завинаги тъмното.
Mартин Щурец
Ръцете му
Ръцете му
гигантски докове
разтоварват празното
пълнят с нищо
ръцете му
вятърни вертикални турбини
след бурята и вятъра
далечни и траурни
безсънни небостъргачи
два bell-x-а
ръцете му
литват в различни посоки
планини пъклени
призрачни
или стъклени кафези
ръцете му
прясна олющена глина
нямат линии
не оставят отпечатъци
не остават неподвижни
не носят ръкавици
и земя
защото ръцете му
армада от скорпиони
протест на пеперуди
клада за
любовници
и туристи в мъглата
не донасят почивка
и лек не носят
ръцете му
нито отрова
или ден.
Венцислав Йов
Самота
Самота ранява нежно моето тяло
И с омраза тя пропива го изцяло.
Изгаря ми душата омърсена
Прокудена излъгана окървавена
От нечестиви хора там най – омразни
Красиви външно а от вътре празни
Те мразят мен и теб за туй че сме различни
А не осъзнават всъщност че нигде няма хора идентични
Сълза нещастна се отрони и потече бавно, славно
Ах, тази капка кръв за миг стопи се колко жалко
Ами всички чувства вплетени в сълзата те къде са?
И тях ги няма стопявайки се тя си ги отнесе.
Ами цялата печал ами тя къде остана?
О, тя седи на топло помръкнала в сърцето ми заспала
Милослава Савова
Скитница
Скитница
Дива душа
Стануваш в себе си
Временно
Е всяко твое убежище
Минаваш транзит
През единствения живот
Никъде не спря
Нищо не закачи
Трупаш на гърба си
И влачиш
От точка до точка
И все нататък
Чувства
Песни
Лица
Кости и пера
Живот
Камъни от смисъл
Меки мокри камъни
И жени
И тежи
Какво ако ги оставиш
Какво ако се намериш
Луташ се
Гониш
Какво
Нищо няма навън
Всичко нужно
Е на гърба ти
Всичко ценно
Си закопала
В себе си
Така, че
И от мен си го скрила
Спри
Не искам вече
Да съм навсякъде
Чужда
Васил Костов
Странник от Париж
Послушай, страннико незнаен,
послушай пианото на лунна светлина.
И песен за спасителя ми скрит, потаен,
за който пазя толкоз много добрина.
Поспри за миг и чуй
как викам те от тоя стар балкон.
Обувки бързоходи си обуй,
и хукни със своя бял и верен кон.
Из светлините на заспиващия град,
ще намериш моя дом.
Ще влезеш, ще поскърца дървения праг,
и ще те посрещна с нежен стон.
И ще ходим цялa нощ по каменни павета,
ще слушаме пиано на лунна светлина.
Ще скъсам бели, скътани лалета
и ще ги зашия за твоята душа.
Защото сутринта отново ще се върне,
и ще отпътуваш пак за своята земя.
И от пиано в тишина ще се превърне,
Твоята вълшебна сребътна луна.
Послушай ти пианото на лунна светлина,
послушай го докато спиш.
Ще бъде вечна нашата история една,
а ти...
все ще бъдеш моя странник от Париж.
Idea
Ти си ледена кралица
Ти си ледена кралица
с кръв гореща,
като от стих на Вийон,
ти си моят лебед бял,
който като чернокосо момиче
се явява.
Безкрайно красива си
с токчетата високи
на Стефан Иванов,
който ти разлюби
щом на твоя тротоар той стъпи.
Но и грозна, и пъпчива
те обичам аз,
щом поднасяш чая черен,
когат сме с черни синки под очите.
С фон дьо тен и руж
прелъстяваш,
съблазняваш
онзи твой фатален,
пък и още приятел някой негов;
на пейка пред СУ дървен философ
те сваля,
но и тримата -
те не знаят
колко сладко на съседното легло
до мен похъркваш;
как на мастика и водка
сладострастно ухаеш…
Милослава Савова
Тя ще изсъхне от сълзи
Тя ще изсъхне от сълзи
А ти ще изсъхнеш от любов
И една от двете ви ще се превърне
В крехък, чуплив рапан –
Идеални спирали, розови жилки, остри ръбчета.
Ще долепя ухото си
И морето ще ми прошепне
Коя от двете ви е рапанът.
Ще захапя с меките си устни
Изсъхналата остра черупка
И топлата кръв ще напълни
Трошливия нежен бокал.
Това, от което е изсъхнал
Ще се върне към мен стократно
И тогава ще бъда удавена
В сълзи или в любов.
Мартин Щурец
303 made in China
Къде се разпиляват не знае, но насън
Ключаря плаче щом сменят пощите на входа,
с чужд нечий меден език прищракна онази
вратичка долу вдясно, различната. Същата...
И просто така не се четат писмата,
които не биват изпратени;
едното написване ги дели
от лист без всякаква пигментация -
ако го смачкаш, ще потече
познатото искане, обсебване
от тебе си – смачкването,
с което отключва и прегръдката
пред лакираните нови кутии...
Има ли там скрито малко, мъртво животно?
Мартин Щурец
Трите саламандъра
в личната митология
ембрионът на света се
излюпваше всеки път щом
кажех:
да те обичам
както го обичаш
както можеш да ме обичаш
но това вече
не e градът, където
улиците поглъщат пешеходци
и плювват халките им
не съм човека, който те обича
човек без люспи
човек от восък
ето защо
саламандър поглъща света
когато казвам:
ще те обичам
както го обичаш
както няма да ме обичаш
и всеки саламандър
е по-малък от предишния
но - това ще ти кажа
на самото погребение на света -
отскубнатото сърце
не е откъсната опашка
Милослава Савова
Тя
Тя наблюдава отражението си в стъклото.
В чернотата навън, в тъмнината.
Красива е в тъмното, по-мека, по-нежна.
Скулите – очертани, устните – набъбнали,
Кожата – матова, очите – в сянка.
Тя е все по-красива в отражението
И от захласване по новото си лице
Забравя да се движи.
Владимир Георгиев
Hellburst
И тъй, в сумрачни преходи кръз някоя невяра,
се струпват гърчоужаси един връз друг
и призраци се будят алчно из забрава,
прорязват с нокти по гърба с прокобен звук,
звезди една след друга бурно покръхняват,
и древен страх избухва в мракобесен кълн,
че там чудовище-проказа се възправя,
поглъща храп по храп месата на света,
трещи хрустът из черепа ми вряснал,
сърцето ми пропада в бездна от несвяст,
крещи вселенски бясно давеща уплаха,
и шишове окръжват сетното ми аз.
Ей, шаш голям умея сам да си скроявам.
Максимилиян Беровски
69
Любовта е перфектното противоречие. Първо вярвах, че за да се случи истински трябват само отдаване и свобода. Че пъкленият ми плътски инстинкт за притежание трябва да е хиляди километри заровен под тях и да се показва само, ако бъде повикан. А, оказа се, че за случването й алтруизъм и лъст не могат едно без друго, както и магнитът е невъзможен без северен и южен полюс.
Скубя косъмчетата на краката ти и ги свалям с кожата. Запушвам ушите си с връхчетата на пръстите ти, за да чувам само пулса ти. Сдъвквам устните ти и изпивам кръвта, стичаща се при спукването им. Запелвам завинаги моите о клепачите ти. Поглъщам стъпалата ти, така че да не тръгнеш никога. С едната си ръка стискам члена ти, а с другата скубя косата ти. И ще те държа така завинаги. Или поне до съмване, когато пускам теб и хващам себе си, за да не изчезнем съвсем един в друг, оставяйки само купчина от крайници без лице – ти ще скиташ призован от далечни бродове и ще говориш с непознати, а аз ще строя кули, ще дълбая тунели и често ще рисувам въображаемо следите ти. Докато и двамата се изморим толкова, че се върнем обратно в здравата хватка на телата си, където единствено намираме покой. Свещен покой, който скоро ще откупим трайно със смъртта, веднъж вземе ли телата ни.
